Искам само да отбележа, че сменям името на мениджъра на Кристен от Ана на Рут, тъй като това е истинското име на мениджърката й, с която са заедно още от “Into the wild”.
Проверките преди всеки полет бяха рутинни. Заради честите ми пътувания, бях толкова свикнала с тях, че дори не ми правеха впечатление, вече. Знаех си работата – оставях си нещата за проверка, свалях си якето, обувките, махах всичко метално от себе си и минавах през детектора, ако всичко беше наред се качвах на самолета. Куфарите ми бяха отдавна проверени и натоварени. Също както и тези на Роб.
След като и двамата минахме през проверките успешно се насочихме към борд Инга, където трябваше да изчакаме докато стане време за нашия полет. Оставаха още 15 минути, странното беше, че не виждах никъде Катрин или друг от каста. Дори Рут, изненадващо се беше изпарила. Реших да й се обадя, но когато си извадих телефона от раницата видях, че нямам батерия, колко предвидливо от моя страна – да забравя да си заредя телефона преди да тръгна, не че се учудих, това бях аз, все пак. А и зарядното ми беше в куфара.
- По дяволите, може ли поне веднъж да не забравя нещо – измънках ядосано на себе си, но очевидно не достатъчно тихо.
- Какво си забравила, Кристен? – попита Роб, мило.
- Батерията на телефона ми е паднала, защото забравих да я заредя, а зарядното е в куфара, такава съм идиотка – изстрелях обяснението си толкова бързо, че не бях сигурна дали е разбрал и половината от казаното.
- Ето, обади се от моя. – отвърна с усмивка, която ме накара да настръхна цялата, докато ми подаваше телефона си.
- Не знам номера, доста съм зле със запомнянето на числа – казах, свеждайки поглед. Какво ли си мислеше Роб за мен – неориентирана, с два леви крака, плиткоумна, забравана?
- На мен ли го казваш? – отвърна той през смях – Дори собствения си телефонен номер и адрес съм запаметил в телефона си. Едва ли има човек, който да е по-зле от мен! – беше така сладък, когато се шегуваше със себе си, че не можех да не се засмея и аз.
Погледнах към часовника си и видях, че имаше още поне 15 минути, докато ни извикат за полета, така че сега беше моментът да отида до тоалетната.
- Ам, Роб, трябва да отида до тоалетната, ей сега се връщам – казах тихо и усетих как се изчервявам.
- О, ще дойда с теб – отвърна с лека усмивка – имам в предвид, аз ще отида до мъжката, в женската не ме допускат все още, дори мисля, че още има закачена на вратата моя снимка с червен кръст на нея – обясни бързо през смях.
Докато си миех ръцете в тоалетната се загледах в огледалото. Очите ми бяха леко зачервени и с леки сенки, което беше странно като се има в предвид, че сън не ми липсваше, косата ми беше разрошена и щръкнала, сякаш не я бях сресвала дни наред. Боже, това бял косъм ли беше? Леко се бях отнесла, не забелязвайки, че мивката е доста плитка, с едната си ръка завъртях кранчето на водата доста по-силно от нужното и в същия момент всичката струя се оказа върху дънките ми.
- О, по дяволите… само това липсваше. – изръмжах на себе си. Целите ми бедра бяха мокри. Взех няколко салфетки и започнах да попивам… никакъв ефект. Захвърлих ги в кошчето и тогава го видях.
„Не ти сериозно ли, нали не мислиш да… да не сме в някой филм на Бен Стилър, боже, това е абсурдно… да не си посмяла „.
Не обърнах внимание на гласчето в главата ми, пуснах сушилника за ръце и се опитах да приближа бедрата си колкото е възможно по близо до топлия въздух. Безспорно изглеждах повече от абсурдно.
„Моля, пътниците за полет 51 да се наредят на опашка за последна проверка на билетите преди качване!”-чу се глас по Интер кома. О, по дяволите!
-Кристен… – чух гласът на Роб пред вратата на дамската тоалетна. – Кристен, там ли си?
- Да, Роб… тук съм, но имам малък проблем – казах бързо, опитвайки се да се надигна колкото е възможно повече към сушилника.
- Кристен, трябва да тръгваме, вече започна последната проверка, какъв е проблемът, добре ли си? – попита загрижено.
Continue reading →
” …Хм… Подмини намека за брюнетките… Това правя! Ха, сега ще го видим…
