Глава 11-„ Моя”
Харесвам те все повече…
Очите й се заковаха в моите. Изражението й беше странно, някак напрегнато… Не разбирах?
По дяволите, пак ли бях изразил мислите си на глас?!?
Кристен
Малко Beatles няма да ми се отразят зле… Трябва да се успокоя…
Ето, спокойна съм. Спор няма като изключим, че ръцете ти треперят и кракът ти не се е спрял от както си стъпила в тази стая, си самото въплъщение на спокойствието… Ох, ти, няма ли да млъ…
Харесвам те все повече…
Или си страшно добър в иминирането на гласове, или… Този път не бях аз!
Убий ме сега, моля! Започнах лека полека да надигам глава, може да ми се е причуло, може болния ми малък мозък да си пра… Усмихваше се. По дяволите, хубав е, когато се усмихва… Странно, погледът му бе прикован в мен, но като че ли той самия витаеше някъде на далеч. Съсредоточи се! Да, ей сега! Сега пък защо ме гледаше така? Паника, срам… Какво става?
-Съжалявам, когато съм около теб не съм на себе си… – избърбори, прекарвайки грубо ръце през косата си, приглаждайки я назад. Имах чувството, че ако добавеше още малко сила вероятността да остане без такава е голяма. Пак се отплесваш! Днес си много зле, да знаеш! Ако не държах толкова на себе си щях да отида на психиатър. Адски си дразнещ малък…
-Наистина, те харесвам… – изпъшка Роб, поглеждайки отново към мен – И… искам да бъдем приятели…
Той вероятно не е чувал приказката за жабата и скорпиона?
… Тик-так… Тик-так…
-Аз също искам да сме приятели, Роб. – най-после излязла от унеса си отвърнах. – Защо мислиш съм тук сега?
Защото си пълно ку-ку, което си пада по него! Аааа! Млъквай!!! Тръснах силно глава в опит да изкараш този потресаващо, нервиращ ме вътрешен гласец.
-Кристен, добре ли си? – с което явно съм привлякла вниманието на „мистър усмивка“.
-Да, нищо ми няма, просто понякога гласовете в главата ми ме влудяват! – И това, ако не е изречение директно за лудницата… Ако не преди, то сега, Роб тотално щеше да ме помисли за луда!
-На мен ли го казваш? – издиша, облягайки се назад. – Аз едва се оправям с моите! – допълни с играеща усмивка на лице. Определено ще ти е трудно,Стюарт!
-Явно имаме нещо общо… – подхвърлих без да се замислям, срещайки погледа му.
-Какво имаш в предвид? – попита някак смутено, повдигайки вежди. А след секунда отново се усмихваше. Беше толкова странен. И без това ми бе трудно да го разчитам с това лице, винаги замислено, а започнеше ли да си мени така настроенията вече тотално ме объркваше…
-Че и двамата сме леко луди… – обясних, отново заравяйки глава в екрана. По-добре ще е да не го гледаш, да не се разсейваш… Ти нямаш ли си работа? Имаме есе да пишем, съсредоточи се! Това правя. Наистина съм за лудницата…
Хайде, стига си се мотала… Колкото по-бързо свършиш, толкова по-скоро ще скочиш при Роб…
Това се опитвам! Не частта със скачането при Роб, ами дру… Аааа, млъквай!
По дяволите, каква беше темата за есето и къде го заврях това домашно? Ако не си складираше цялата бумащина на десктопа щеше да ти е доста по-лесно… Ъагг… ще те…
-Чуваш ли нещо? – каза Роб… На мен ли говореше? Не, на картината зад теб!
-Какво? – отвърнах, продължавайки да сканирам из екрана, за това което ми трябваше.
-Нещо като че ли вибрира… – отвърна, захилвайки се. Това пък за какво беше?
Нещо вибрираше…
-О, това би трябвало да съм аз… – смотолевих по-скоро на себе си. Започнах да ровичкам из раницата си и без да поглеждам към светещия екран вдигнах.
-Ало… – казах разсеяно, докато скришом изучавах лицето на Роб.
-Крис…
-Майкъл…
За момент изражението на Роб се промени, почувствах някакво напрежение, или поне така ми се струваше… а може би си въобразявах.
-Как си, Стю?
-Супер… Ти как си?
–Виж, аз… Вчера беше ужасен ден и това, че си го изкарах на теб, беше най-тъпото нещо, което съм правил. Наистина бях адски изнервен и…
-Майкъл, няма проблем, разбирам…
–Съжалявам, Крис, наистина. Знаеш, че те обичам, нали?
-Да, Майк, знам. – Беше искрен. Знаех, че не искаше да си го изкарва върху мен.
Не ми беше много ясно защо, но да водим този разговор в присъствието на Роб ми се струваше все по-странно и скомфузно. Не смеех да погледна към него, въпреки че усещах погледа му върху себе си.
–Крис… Наред ли сме, защото си някак резервирана и аз… Не, че не те разбирам, но… – прозвуча разтревоженият глас на Майкъл в слушалката. Сега не беше моментът за този разговор…
-Майк, всичко е наред, но в момента не съм сама и…
–О, ясно, оставям те да работиш…
-Вече свършихме със снимките за днес…
–Тогава, какво… Къде си?
-Другите излязоха… и двамата с Робърт ще гледаме филм. – Моля те само не започвай пак с намеците…
–Робърт „не ми е проговарял“ Патинсън? – При това уточнение, едва се сдържах да не се разсмея.
-Ангарано! – възразих възмутено, опитвайки се да прикрия играещите страни по лицето си.
-Шегувам се, Крис… – отвърна в защита. – Време беше да стопиш ледовете му!
Едва сега осъзнах, че от известно време и двамата с Роб не сваляхме очи един от друг. На лицето му грееше весела усмивка, която напоследък хващах доста често, че е насочена в моята посока и това леко ме изкарваше от спокойното ми, нормално състояние… Говориш с Майкъл, ако не си забравила.
-Крис…
-Тази вечер ще излизате ли с каста ти? – попитах, стараейки се да звуча нормално.
-Всъщност, пуснаха ни в почивка за няколко дни и в момента съм у вас. Двамата с Дана чакаме Кам и Тай да се наконтят и ще излизаме…
-О, Боже, горките вие… Кажи на Дана, че само той още не ми е звънял и утре няма да е лошо да поправи тази грешка… – подхвърлих шеговито, но всъщност си беше истина. Само с него не се бях чувала от както бях започнала снимките по филма.
Разнесе се бурен смях от слушалката…
-Съобщението прието и предадено, Стю!
-Добра работа, Ангарано! – Ето това вече бе старото ми аз…
-Оставям те, Крис. Ще ти се обадя утре за подробности около ледения човек..
Този път не успях да се овладея и се изкикотих силно…
-Добре, Майк… Дръжте се прилично и четиримата!
-Винаги, скъпа… Особено аз…
-Най-вече ТИ! – натъртих уж злокобно. – Чао, Мики…
-Чао, Стюарт… – отвърна през смях. – И Крис…
-Да…
–Обичам те…
-И аз те обичам, Майк… – отговорих тихо. Не бях забравила, че Роб беше в стаята.
Робърт
-Съжалявам… – прошепна Кристен, прибирайки телефона си.
-Няма проблем. – изстрелях, стараейки се да прикрия факта, че персоната на Майк страшно ме дразнеше, дори когато беше на далеч. – Как е той? – добавих из имитирвайки загриженост. Как да е? Тя е тук с теб… Направо е съкрушен, горкия…
-Добре е, мъжка вечер с братята Стюарт – уведоми ме, поглеждайки към… Отново беше захапала долната си устна, което предизвика… не можех да кажа дали желани или нежелани реакции, надолу по тялото ми… Приятели!!! Само приятели!
-Звучи забавно, но едва ли ще е по-хубаво от мъжка вечер със сестрата Стюарт. – издрънках, мъчейки се да разсея нахлулите тъпи мисли в главата ми. Но от начинът, по който ме изгледа разбрах, че отново бях прекалил с искреността и вместо да оправя положението, затъвах повече и повече.
-Съжалявам, не ме слушай какво говоря, на тройна доза обезболяващи съм… – пошегувах се, а тя се усмихна леко в отговор… Да се правя на луд, това действаше безотказно…
-Не, просто се замислих… – отвърна, отмятайки косата си с ръка. – Определено с тях е по-забавно. Аз съм най-скучната в семейството…
-Да, бе, да… – и ако си мислеше, че ще й повярвам.
-Добре, отворко… – каза, поглеждайки ме из под вежди и докато се усетя се беше озовала на единия край на леглото. – Пробвай ме!
Да я пробвам?…Да я пробвам?… Да я пробвам?…
Аз… Мисли за друго, за друго…
…Маслини…
…Тяло…
…Сирене…
…Легло…
Това не помага… По дяволите, по дяволите… Стегни се.
Погледнах към нея, с една ръка беше обхванала крака си и го придържаше, а другата беше опряла на ръба на леглото… Гледаше ме в очакване… В очакване „да я пробвам“… Как, по дяволите можеш да пробваш някого дали е скучен?… Едно беше сигурно и тя не беше наред с главния мозък… А това, определено, не беше от нещата в списъка на скучните хора.
-Любима група? – Щом ме предизвикваше, щях да играя…
-The Beatles – отвърна мигновено, без да се замисля.
След по-малко от час бях научил неща за нея, които мислех, че ще трябва да изкопчвам с векове… Любимият й хорър филм беше „Сиянието“… За мое учудване Кристен си падаше луд фен на хорърите. Любимата й книга беше „На Изток от Рая“, любим писател Джон Стайнбек… Обожаваше „Бъргър Кинг“ и лютиви сосове. Влюбена беше в котката си, Макс. Музикалния й вкус изобщо не пасваше на възрастта й – Джени Люйс, Камера Обскюра, Бон Ивър, Лед Цепелин… Според думите й можеше да танцува суинг. Сподели, че има мания да рови из Ebay за стари кецове от 90-те… Краде тениските на братята си. Всъщност само Камерън й е кръвен брат, другите двама са осиновени. Любимото им общо занимание е да си подхвърлят топка за ръгби. Обича голфа…
-Какъв парфюм ползваш? – продължавах да я засипвам с въпроси, кой от кой по-странни.
-Не обичам парфюми, затова не ползвам… – обясни мигновено. – Какво е това любопитство към миризмата ми?
-Ами… просто, за да знам какво да ти подаря… – Какви ги дрънкаш?
–Да ми подариш… – повтори учудено и неразбиращо. По дяволите, мисли, мисли…
-Кога е рождения ти ден? – попитах в отговор..
-Не знам… – прошепна, но сякаш не беше тук.
-Не знаеш кога е рождения ти ден? – отвърнах учудено.
-Какво?… Не, на 9 април е… – отговори, очевидно завърнала се от транса. – Кога е твоя?
-13 май…
-Искаш да кажеш, че си на 21? – погледна ме невярващо, когато й кимнах утвърдително.
-Не ми изглеждаш на толкова… – добави замислено.
-А на колко ти приличам? –
-На 10, 12 годишен… – засмя се тя. – Добре, че си висок и се прикриваш…
Виж, ако бях на 17 сега изобщо нямаше да водим този разговор, а щяхме… Роб!
-Не знам дали трябва да съм обиден или поласкан? – Не ме и интересуваше, щях да се правя и на 5 годишен, ако трябва…
-Аз бих била… – Отново този поглед, като че ли витаеше някъде другаде. По дяволите, бих дал какво ли не, за да разбера какво си мисли.
-Би била какво?… – попитах настойчиво, следейки лицето й. – Кристен… – съвсем се отнесе.
-Есето! – възкликна изведнъж, карайки ме да подскоча…
-Какво? – Лицето ми изразяваше тотално неразбиране за какво ставаше въпрос.
-Есето, трябва да си напиша есето за утре… – обясни набързо, заемайки мястото пред лаптопа си… О, да… Есето!
-Ъм, успех в писането… – направих гримаса, а тя ми се усмихна леко.
Докато тя пишеше домашното, аз започнах да прехвърлям наум всичката информация, която бях получил за нея… Трябваше да призная, че колкото повече научавах за Кристен, толкова повече ми харесваше. В началото бях привлечен единствено от външността й и от начина, по който тялото ми реагираше, когато съм близо до нея. Но сега повече ме интересуваше личността, скрита в нея… Което е още по-страшно и няма да ни доведе до нищо добро, Роби…
Един час по-късно…
-Е, някакви предпочитания за жанра на филма? – попита Кристен, настанявайки се до мен на леглото, заедно с лаптопа си… Слава Богу, че есето не отне повече време, още малко и щях да гушна възглавницата.
-Какво имаш? – попитах, стараейки се незабелязано да се отдалеча колкото се може повече от нея…
-Хвърли едно око ето тук… – каза, обръщайки екрана към мен, но разстоянието беше в повечко, за да успея да прочета заглавията, с което опита ми за определена дистанция беше тотално провален.
-„Сиянието“, „Предизвестена смърт“, „Безсмъртна любима“… Брей, не си се шегувала за хорър филмите… – възкликнах изумен, продължавайки да изреждам заглавията. – „С дъх на жена“, „Последно танго в Париж“… „В като вендета“ – този за първи път го чувах…
-С Натали Портман… Много е добър… – поясни, усмихвайки се. (сякаш беше прочела мислите ми)
-Не съм го чувал… – признах. Точно щях да предложа да се спрем на него, когато погледът ми попадна на нещо друго.
-„Батман“? – бях стъписан…
-Харесвам старата версия! – каза тя, но ако се съдеше по тона й, очевидно беше разбрала грешно моята реакция.
-Шегуваш ли се, „Батман“ е класика. –започнах да обяснявам разпалено. – А играта на Джак Никълсън в ролята на „Жорека“ е… – не успях да довърша, Кристен ме дари с ослепителна усмивка, а погледът й изразяваше одобрение… Очевидно, не само на мен, Жокера, беше любим герой.
-Обожавам Джак Никълсън – признах, заравяйки ръка в огромната ми коса… Скоро, непременно ми трябваше подстрижка.
-Разбирам защо… – съгласи се, изпуквайки пръстите на ръцете си (което от както беше тук правеше доста често) – Той е невероятен актьор.
-Когато бях малък… – засмях се веднага щом спомените нахлуха в главата ми. – … бях толкова вманиачен по него, опитвах се да имитирам гласа му, походката, мимики, жестове… дори стилът на обличане на някои от героите му. Изнасях представления на Елизабет и Виктория, сестрите ми, а те ми хвърляха цветя от градината. (Естествено, пропуснах частта от разказа, в която двете ме тормозеха, обличайки ме в женски дрехи, карайки ме да изнасям ревюта… Все още беше рано за такива покъртителни излияния.)
-Сигурно си бил доста добър… – отбеляза Кристен, избухвайки в смях.
-Разбира се! – отговорих гордо, пъчейки се като пуяк. Вик и Лизи винаги се давеха от смях, когато го правех… Очевидно имаше същия ефект и върху Кристен. Беше поставила ръка на устата си, а очите й искряха. 1:0 за Патинсън! Срещу кого точно се състезаваш, ако смея да попитам?
-Потекоха ми сълзи… – изрече, поемайки дълбоко дъх. Докато попиваше с ръка стичащите се по скулите си влажни капки, самоконтролът ми отново беше под въпрос. Желанието да усетя меката й и гладка кожа върху дланите си ставаше все по-неконтролируема. В опит да се възпра грубо прекарах ръце през косата си, опъвайки я колкото можех по-силно, уж за да изтръгна плъзналите грешни мисли.
-Ако толкова те дразни защо просто не я отрежеш?
Какви ги дрънкаш, остави ме на мира… Този път не бях аз.
Погледнах към Кристен – Какво?
-Косата ти… Забелязвам, че често правиш това – каза, из имитирвайки действията ми от преди малко. – Струва ми се, че всеки път едва не я изтръгваш…
-Това е просто навик… – така си беше. – Правя го от както се помня… Това с изтръгването го правиш от както се запозна с нея, само отбелязвам… Млъкни! Явно и тя е от наблюдателните, ако ме разбираш… Млъкни!
-А и ти би трябвало да ме разбираш… – вметнах, привличайки вниманието й. – Пукаш кокалчетата на пръстите си вече за десети път…
Ето, в такива моменти ми се искаше да можех да чета мисли. Погледът й беше непроницаем. Колкото и да се напрягах да я разгадая, резултатът беше един и същ – нищо.
Тя мълчеше… Бях ли я обидил? По дяволите, точно когато си мислех, че съм стопил ледовете, тя отново се отдалечаваше.
-Да, вреден тик. – каза с тон, който приключваше темата.
-Кристен, аз не… – опитах се да се извиня, но тя мигновено ме прекъсна. – Е, кой филм ще гледаме? – отново насочвайки вниманието си към екрана.
-Ам… ам… Ти какво да не тренираш йога? „Мълчанието на агнетата“ – смънках първото заглавие,което успях да видя.
-Супер. – съгласи се. Явно до тук бяхме с приятелското бъбрене. Кажи някоя глупост. Винаги ти се получават… Колко си мил, благодаря.
-В случай, че скоча върху теб от страх, моля те, не ме изпускай на пода… – това трябваше да подейства.
-Разбира се! – отвърна сериозно, добавяйки невинно – Разчитай на мен… Не бих й се доверил особено… За пръв път да съм на мнение, че има нещо вярно в думите ти.
И така пуснахме филма. „Мълчанието на агнетата“… Бях го гледал като малък, но нямах особено големи спомени за него, което в този случай беше добре дошло, тъй като ангажираше вниманието ми към екрана, а не към твърдоглавото създание, лежащо до мен. Десен минутен спор дали дупето и гърбът ми няма да пострадат, ако й дам една от трите си възглавници, ме запозна с инатата част от характера й. В крайна сметка аз спечелих. Но когато й предложих част от одеялото, даде ясно да се разбере, че не трябваше да си насилвам повече късмета за днес.
Което ни води до сегашния момент… Средата на филма и дълбоко заспала Кристен. Мисля че в този момент получих Déjà vu… И ти ли? Доста често ви се случва да спите в едно легло. Да не очакваш да роптая! Изчезвай! О, я гледай тъпия филм! Опитвам се…
Наистина, опитвах се. Но видът на Джоди Фостър толкова ми напомняше на Кристен, че предпочитах да обръщам внимание само на сцените с Антъни Хопкинс, а през другото време зяпах тавана…
Сирене… Казах ти да ме оставиш! Не съм аз!
Не, мамо… Кристен отново говореше на сън.
Сиренето… – прошепна, завъртайки се изцяло към мен. Не можех повече… Започнах да снишавам тялото си, за да се изравня до нейното ниво.
Кам, изяде всичкото сирене… – издиша с ядосан тон, сбръчквайки чело. Беше толкова сладка… Трябваше да я докосна. Просто трябваше… Повдигнах ръката си, приближавайки я бавно към лицето й. Дишането й беше дълбоко и ритмично, усещах как излизащият въздух среща преградата на пръстите ми. Почти бях докоснал, порозовялата й, излъчваща топлина буза, когато изведнъж почувствах краката си освободени от досегашен натиск… Какво?
По дяволите, лаптопа!… – изругах през зъби, изправяйки се рязко, което доведе до мигновена болка в задните ми части. Мамка му, това болеше – процедих, търсейки с поглед къде отиде проклетата машина…
Имаше добра новина – не беше паднал на земята. Очевидно Кристен спеше по-дълбоко, отколкото си мислех, тъй като не даваше признаци, че усеща лаптопа „захапал“ едното й бедро. Пич, тя спи като пън!
Явно с гледането на агнетата бяхме до тук. Внимателно отместих компютъра и го сложих на пода. Намествайки възглавницата си надолу забелязах… одеялото… Трябва да я завиеш. Да, знам… адски си дразнещ. – креснах на ум, опитвайки се издърпам завивките под Кристен… Определено не се получаваше. Може ти да я стоплиш… Млъкни!
Докато се чудех какво да измисля, тя очевидно взе решението сама, приближавайки тялото си към мен. Не ми оставаше друго, освен да я прегърна и да я топля през нощта. Да, бе… А утре щеше да ме убие… Може да си сигурен!
Но това не беше важно… Една единствена дума се въртеше в съзнанието ми в този момент… Моя! Моя! Моя!
Кристен
-Хайде, Кристен, време е да ставаш…
-Още малко, Рут само още пет минути…
-Веднага, Кристен! Няма всички теб да чакат.
-Мамка му, Рут… Остави ме да спя!!!
Изведнъж отворих очи… Това вече бе върхът. Сънувах кошмари с Рут (само ако тя знаеше). И по-странни неща са ти се явявали. Ти никога ли не млъкваш? Не и когато ти си будна… Защо ли попитах?…
Колко беше часът?… Телефон…
Опитах се да се повдигна, но не можех, сякаш нещо ме притискаше към себе си.
Кристен… – името ми, изречено леко като стон в тишината, скова цялото ми тяло. Не смеех да помръдна, не смеех дори да дишам. И тогава спомените потекоха в съзнанието ми… Бях в стаята на Роб, гледахме филм, бях страшно уморена и по едно време затворих очи само за пет минути… Очевидно са били малко повечко…
Това сигурно бе сън, поредният сън… Пробвай да се ощипеш. Понечих да изпълня единствената добра идея, което досега бе давал дразнещият гласец… Но не можех да се ощипя, нещо държеше ръката ми. Не… Всъщност, аз държах нечия ръка…
По дяволите… Не сънувах!
Бях в леглото на Роб. Със спящия Роб (поне се надявах все още да спи) , който ме бе прегърнал силно… Идилия!
Трябваше да се разкарам от тук… и то веднага. А можеш да останеш, да се погушкате още малко. Знаеш, че ти харесва… Игнорирайки самата себе си, в ролята на глас зад кадър, започнах внимателно да отмествам ръката на Роб, за да се измъкна. Приплъзвайки се към външната страна на леглото, държейки във въздуха ръката му, си повтарях на ум „Моля те, не се събуждай, моля те, не се събуждай.“ Пич, той спи като пън! Когато изцяло бях извън леглото, поместих възглавницата си към тялото на Роб, отпускайки ръката му върху нея… Това трябваше да свърши работа.
Вече изправена, започнах да се оглеждам, в търсене на нещата си. Леката мъглява светлина, която бе започнала да навлиза през спуснатите завеси ми позволи да избегна удар в края на леглото и спъване в масичката, на която стояха раницата и суитчърът ми… Грабнах ги без да се замислям и напуснах стаята.
Докато изкачвах стълбите, по пътя за горния етаж (моя етаж), потърсих телефона си.
Часът беше 6:05, имах време за бърз душ… Забързах крачка, коридорът беше тих и пуст… Шест сутринта е, ти какво очакваш, карнавал с маски и силна музика?
Стигайки до вратата на стаята ми, забърках из джобовете на раницата за ключа… Странно… Беше толкова лека… Нещо липсваше…
Мамка му… Бях забравила лаптопа си при Роб… Е, нормално, ти бързаше да се ометеш, преди той да се събуди. Добре, че снощи бях пратила есето на учителя , а не какво си мислех, да го направя сутринта. За сега нямаше да ми трябва, а по-късно щях да си го поискам.
Здрасти, Роб… Сутринта толкова бързах да избягам от леглото ти, че съм си забравила лаптопа… Били ми го върнал? Умирам да го видя!!!
Ще кажа на Рут да ми запише час за психиатър… Ти си влудяващ!
Четиридесет и пет минути по-късно…
Времето се бе променило. Беше мрачно и студено, да не забравяме, че валеше като из ведро. Планът за днешните сцени бе провален, поне за сега… Не можехме да снимаме вътре, защото къщата на Бела не беше изцяло завършена, а сцените с училището бяха предвидени за друг ден… Денят не започваше добре…
Докато чакахме времето да благоволи да се проясни, Катрин реши, че двамата с Роб може да заснемем сцена, която не изисква определени декори. Нямаше време за губене…
Бях се подпряла, с кафе в ръка, чакайки да дойде екипа, за да започнем. Точно щях да отпия глътка кофеин, когато познат глас ме поздрави… Завъртях се с все още опряна чаша до устните си…
Роб… и лаптопа ми в ръцете му… На това му се вика поздрав…
-Забравила си го сутринта. – отбеляза с усмивка, подавайки ми го.
-Ъм, аз… Благодаря! – смотолевих засрамено. Трябва да му дам някакво обяснение… Хайде, бе, сериозно ли…. Но какво?
-Виж, Роб… Аз… – започнах, ровейки из мозъка си за правдоподобно извинение.
-Това кафе ли е? – прекъсна ме, все така усмихвайки се. Какво му ставаше? Кимнах в отговор и той продължи. – Може ли една глътка, все още не съм се събудил? – Сърдеше ли ми се?… Или, всъщност, не му пукаше… Второто май не ти харесва, особено? Тръснах глава, за да прогоня неканените гласове и му подадох чашата. Трябваше поне да му се извиня, че съм се изнизала…
-Роб… Относно тази сутрин… – казах, търсейки погледа му.
-Здравейте, хора! – отново бях прекъсната. Този път беше веселият глас на Келън.
-Здрасти, Кел – казахме почти в хор двамата с Роб.
-Хей… – отвърна с широка усмивка и докато разбера какво става се беше навел до дупето на Роб и казваше съчувствено „Как си приятелче?“…
-Келън! Престани да флиртуваш със задника ми, човече… – сприхаво отвърна Роб, завъртайки се така, че Келън да няма пряк контакт със задните му страни.
-Но… между нас има химия, пич… – каза Кел с възмущение и сериозна физиономия, която нямаше как да не ме накара да избухна в смях. – Не я ли виждаш? Това е любов… Не ни пречи! – допълни миловидно отново търсейки начин да се докопа до гърба на Роб.
-Келън!!! По дяволите… – викаше Роб, опитвайки се да избяга от лапите му, а аз едва си поемах дъх от смях.
-Кристен, не е смешно… – заплашително мъмреше той. Напротив, беше толкова истерично забавно, че ако можех да си задържа телефона щях да направя клипче, за да се посмеят и останалите…
-Какво за Бога правят? – чух гласът на Катрин зад гърба си, но единственото, което успя да излезе от устата ми бе „Келън, дупе, Роб“… И по дезориентираното й изражение ми стана ясно, че едва ли е разбрала нещо…
-Хайде, кажи им да спрат с игричките – каза, махайки към тях – Време е за снимки… – допълни, отправяйки се към площадката, където вече ни чакаше екипа…
-Роб, време е за снимки… Катрин ни чака… – подвикнах, опитвайки се да възвърна сериозното си държание…
-Да беше ми помогнала с Келън, вместо само да се кикотиш – подхвърли Роб, докато вървяхме към снимачната площадка…
-Аз съм само на 17, пич… Не сте ли вие възрастните тук? – пошегувах се, гледайки ту към него, ту към телефонните си съобщения.
-Момчетата, съзряваме доста по-бавно от вас… – отвърна с усмивка,прекарвайки ръка през разбърканата си коса.
Имах съобщение от Ники „Защо, по дяволите, Келън душеше дупето на Роб?“ Явно не само Катрин и аз сме били свидетели на тази уникална сценка…Натраках набързо отговор „Ще ти разкажа по-късно“ и се обърнах отново към Роб, който ме гледаше втренчено и въпросително…
-Какво? – попитах неразбиращо.
-Време е да се съблечеш… – каза с мила усмивка… Какво? Какви ги дрънкаше…
-За сцената… Време е да се преоблечеш за сцената… – обясни през смях, знаеше, че не го бях чула първия път… Вече започвах да схващам нравите на Патинсън… и да си призная харесваха ми… А обяснението, което трябваше да му дам, относно таз сутрешното ми изнизване щеше да почака… Поне, докато не свършеха снимките, или не измислех основателна причина.
-Върви да те побелеят, Снежанке… – отвърнах, тръгвайки към гардеробната, беше прав, трябваше да се преоблека.
-Ще се лее кръв, Стюарт… – подвикна с дяволит глас, карайки ме да се закова на мястото си… Какво трябваше да значи това?
-Ще те ухапя… – допълни, приближавайки се към мен… Моля? Да не би да беше взел нещо?… – В сцената… Ще те хапя в сцената, която ще снимаме… – обясни, намигайки ми… О, тази игра я умееха двама…
-Нямам търпение… – из имитирах въодушевено.
-Аз също… – засмя се той и за пореден път ми се усмихна.
Завъртях се отново, обръщайки му гръб…
-Ще се видим след малко… – извика той зад мен.
Няма да разбереш от къде ти е дошло, Роби! Ето, това вече е приказка, момиче!
Dw*world's Blog 