„Здрач-история за една сага” (FanFiction)



Глава 12-„Моя (част 2)”

Кристен

Бях почти готова. Оставаха само още няколко детайла по грима и щях да се насоча към снимачната площадка. Там където господин Патинсън щеше да…

-Какво става, жено на Граф Дракула? – прекъсна мислите ми закачливия поздрав на Ники.

-Хей, Ник… Защо си тук, не ти ли казаха, че днес…

-Да, да, знам че за сега съм в почивка – отвърна, настанявайки се на стола срещу мен – Обясни ми какви бяха тези гонитби между Келън и Роб… – не можех да не се засмея, беше дошла да научи последните клюки.

-Много си любопитна, Ник! – подхвърлих с все още играеща усмивка на лицето.

-Да не би да ми намекваш, че съм клюкарка, Кристен? – погледна ме сериозно, повдигайки въпросително вежди.

-Това ти харесвам, Рийд, досетлива си! – продължавах да я дразня аз.

-Така е, нали! И аз се гордея с това си качество! – каза, избухвайки в смях, който нямаше как да не зарази и мен.

-Хайде, разказвай… – добави, опитвайки да спре обхваналата ни лиготия.

-Нищо особено, всъщност… – започнах аз, вече свободна от надвесената до преди малко над мен гримьорка – …заради вчерашния инцидент с Роб, Келън не спира да се шегува с него, по-конкретно със задника му… – виждах как Ники отново я напушваше на смях. Беше поставила ръка на устата си, уж за да прикрие усмивката си.

-И както стана ясно, преди малко, Келън има „любовно влечение“ към дупето на Роб и не го крие – едва успях да довърша това изречение, преди отново да започна с гръмогласното кикотене, но поне не бях сама…

-О, Боже, Келън! – каза сподавено Ники, опитвайки се да си поеме въздух.

-Снощи разправяше нещо, че възлюбената му е контузена, но нямах идея за какво говори. Мислех, че е пиян… – обясни, подсушавайки стичащите се сълзи по бузите си.

-А вие как изкарахте? – заинтересувах се аз.

-Попаднахме в един бар наблизо, свиреше някаква нова група, не бяха лоши… Беше доста забавно. – отвърна тя, поглеждайки ме сериозно. – Тази вечер ще дойдеш и ти, нали? – бях готова да запротестирам, но тя веднага добави. – И не ми излизай с номера за годините, или че имаш домашно. Идваш, Кристен! – На устата ми бе да кажа „Да, сър!“, но вместо това само кимнах. Нямаше смисъл да споря за загубена кауза.

-А при вас с Роб как беше? – попита, а очите й сякаш потъмняха. – Келън каза, че ви е оставил в мълчание…

-В началото беше малко странно, но после… „После стана още по-странно“… после си говорихме, гледахме филм и така… „Дано това обяснение й стигне за сега“

-С Майкъл се сдобрихме! – допълних с усмивка, опитвайки се да сменя темата.

-Супер, това е страхотно. Беше време! – отсъди през смях. – После ще му се обадя… – „Клюкарка“ Шшшттт

Погледнах към часовника…. Мамка му, закъснявах.

-Ник, тръгвам… Ще се чуем после…

-И още как… – потвърди дяволито… „Голяма клюкарка!“

Затичах се към стаята, в която щяхме да снимаме… Надявах се Роб все още да не е готов, исках да съм първа… Но уви, както винаги късметът не беше на моя страна. В средата на стаята, Катрин и Роб разговаряха, а зад тях се ширеше дълъг диван, покрит с червена перелина, същата закриваше и стената зад него. Навсякъде бяха разположени старинни свещници. Сякаш всеки момент щеше да се състои мистериозен, внушителен ритуал. Ако се съдеше по декора, сцената щеше да си я бива…

„Ако беше обърнала малко повече внимание на облеклото и грима си, щеше да се досетиш доста по-рано какво ще става. Не случайно,  Ники те нарече „жено на Граф Дракула“. С това, белоснежно лице, червено червило и тъмна рокля си като за погребение…Нищо чудно, че ще те ядат в тази сцена.“

-Кристен, вече си тук… – извика Катрин, махайки с ръка да се приближа. – Точно обяснявах на Роб, че в тази сцена, пресъздавате съня на Бела, където Едуард я ухапва…

Погледнах към Роб, на лицето му играеше усмивка, а очите му, приковани в моите, бълваха дяволити искри. За него това очевидно беше игра, в която победата му е в кърпа вързана. Жалко, че щях да го разочаровам. „… Покажи му, Стюарт!

„Всъщност малко съм объркан, за какво точно се борите?…“

Робърт

И ето я и нея – Кристен Стюарт. Момичето, което внасяше хаос в мислите и желанията ми при всяко свое появяване. Погледът й обхождаше стаята, а моят бе изцяло прикован в нея. Лицето й бе бледо, навярно почти колкото моето. Устните й привличаха с ярко, червено червило, карайки я да изглежда адски секси. Леките къдрици, които оформяха прическата й, докосваха оголените й рамене. Беше облечена  в дълга, тъмно зелена, рокля, без ръкави, с дантела по краищата . Имаше вид на дама от края на 19 век. Роклята подчертаваше фигурата й на перфектните места. Можех да видя как при всяко поемане на дъх, платът се изопваше около гърдите й. Слава на стилистите! Докато й се наслаждавах безцеремонно, забравил за ставащото около мен, изведнъж гласът на Катрин ме сепна.

–Кристен, вече си тук… – извика тя, махайки с ръка към нея да се приближи. – Точно обяснявах на Роб, че в тази сцена, пресъздавате съня на Бела, където Едуард я ухапва…

По дяволите, това изобщо не съм го чул… „Започна някъде…малко преди да се замислиш за лицето й.“

-Катрин, да не би да копираме някоя сцена от филм за Град Дракула… – попита със сериозно изражение Кристен. – Стаята е доста… ритуална…

Едва сега, от както бях тук, обърнах внимание на мястото, където щяхме да снимаме. Кристен имаше право, като че ли бяхме в спалнята на самия Дракул…

-Именно това целим да внушим… – отвърна Катрин през смях. – Преди да дойдеш, казвах на Роб, че е доста добра имитация на прословутия вампир.

Това пък кога го е казала? „Да не би да са ти изтрили паметта, пич?“

-Хм… Мда, бива си го! – каза Крис, поглеждайки в страни. „Тя мисли, че си секси…“ Млъкни!

-Хайде, да направим няколко опита за проба…. – въодушевено извика Катрин, плясвайки с ръце. – Бела, Едуард, скачайте на дивана!

Наистина, опитите бяха няколко, лошото беше, че всеки следващ се оказваше по-зле от предишния… Опитах ме с първоначалната идея да сме легнали на дивана, след което на Катрин й хрумна да пробваме на земята, а после прави до завесите, после отново, този път в седнало положение, на червения диван… В крайна сметка нещо не беше наред и не се получаваха нещата…

-Добре, хора… Последен опит преди да направим почивка – каза Катрин, леко раздразнено. – Кристен, Роб легнете както го говорехме още в началото.

Направихме каквото ни се каза, Кристен лежеше на дивана, аз върху нея.

-И така… Роб обхвани талията й с ръце и леко я повдигни… – напътстваше ме Катрин отстрани…

-Добре, точно така… – добави окуражително – А сега започни бавно да се накланяш към Кристен… – каза, след което се обърна към Крис – Кристен затвори очи и наклони главата си към нас…

-Когато достигнеш врата й, Роб, леко се спри, сякаш се колебаеш и после я ухапи…

Да я ухапя, това поне беше лесно.

-Супер, за сега е много добре… – одобри Катрин – Сега стисни балончето с течността между зъбите си и леко се изправяй… Накрая погледни към камерата…

-Това е! Беше страхотно… – извика въодушевено Катрин. – Правим почивка и заснемаме сцената…

За секунди всички бяха излезли, оставяйки ни с Кристен сами…

Точно започвах да отмествам ръцете си от талията й, когато тя започна истерично да се смее…

-Какво? – погледнах я объркан, а тя продължаваше да се кикоти.

-Нищо, гъделичкаш ме… – измърмори под носа си. Започнах да изследвам лицето й. Очите й бяха затворени. Бузите й бяха леко поруменели. Устните й извити в перфектната усмивка, опитвайки се да спре смеха си. Преместих съзерцанието си надолу по тялото й. Облото деколте на старинната й рокля, разкриваше гладка, снежнобяла кожа, преминаваща плавно към очертанията на гърдите й, леко издигащи се. В съзнанието ми се бе загнездила отново само една дума – МОЯ.

Тръснах глава в опит да прогоня забранените мисли. Не помагаше! Единственото, което се беше променило, е че сега усещах как лепкавата течност се стичаше по брадичката ми. Вдигнах поглед към лицето на Кристен, улавяйки я да ме гледа втренчено. След секунда изстена и за пореден път избухна в смях.

-Целия си омазан в „кръв“. – обясни, изпреварвайки въпроса ми.

Това… малко, лошо, съвършено създание ми се присмиваше. Но не в това беше проблема. Нямаше значение дали ме ругае, гледа накриво, ядосва или присмива, всичко ме караше да я харесвам все повече. Затъвах по-дълбоко и по-дълбоко, докато накрая единствено аз щях да бъда наранен. Усетих как в мен се надигаха вълни на гняв и неодобрение.

-Смешно ли ти е? – обърнах се към Кристен, гласът ми излезе груб и жилещ. Какво ми ставаше?

Усмивката й изчезна, дишането й се насече, усетила промяната в настроението ми. Кимна в отговор на въпроса ми без да прекъсва сключените ни погледи. Очите й искряха. Долових как тялото й се напрегна под моето. Сложи ръцете си на гърдите ми, прилагайки лек натиск. Опитваше се да ме избута.

-Би ли…? – попита ме, след като не реагирах. Сега и тя беше ядосана.

Кристен измърмори нещо под носа си толкова бързо, че не разбрах какво. Продължавах да усещам съпротивата й върху тялото си. Това незнайно защо ме ядоса още повече. „Какво те е прихванало? Да не си се побъркал днес?“

Игнорирайки гласът в главата ми, хванах ръцете й и ги приковах от двете страни на дивана. Очите й бълваха яростни стрели. Устните й бяха зачервени, сключени в недоволна гримаса. Беше толкова секси, когато бе ядосана. Като разярена котка. Това, което щях да направя сега, най-вероятно, щеше да ми коства главата, или в най-добрия случай една, две седмици нямаше да ми говори… Не можех да се спра, дори дразнещият вътрешен шепот, който уж се изявяваше като гласът на разума, крещеше да го направя…

Започнах бавно да скъсявам сантиметрите помежду ни. Тялото на Кристен като, че ли беше застинало. Беше ли се предала? Досещаше ли се какво щях да направя?

Бях все по-близо, усещах как дъхът й среща преградата на лицето ми. Не можех, а и не исках  да я поглеждам в очите, затова се фокусирах изцяло върху устните й. Почти усещах топлината и мекотата им върху своите.

Скоро… скоро щях отново да ги почувствам. Но не днес. Днес беше ден за друго. Наклоних глава, проследявайки линията на челюстта й, нежният аромат на кожата й изпълваше устата ми, беше вълшебно. „Добре, Едуард, не се увличай, друже!“

Продължих надолу по шията й, достигайки заветната цел и точно, когато се готвех да захапя сладката пулсираща вена на врата й, гласът на Катрин, идващ от към коридора, наруши настъпилата тишина.

-Добре, хора… почивката свърши. Да се залавяме за работа!

Моментално се отдръпнах, освобождавайки ръцете на Кристен, премествайки изцяло тялото си. Тя изглеждаше дезориентирана и объркана.

-Да ти помогна да станеш? – обърнах се към нея с насмешлива усмивка.

Кристен стана от дивана, издавайки гърлен звук, нещо като ръмжане . Нямаше как да не се засмея на промяната в настроението й. Очите й се стрелкаха към лицето ми и тя бавно се приближи до мен. В следващия миг почувствах парещия й дъх да облива ухото ми, прошепвайки -Ще ти го върна, Патинсън!

Лек стон се изкопчи от устните ми, карайки ме да се изчервя. Тя започна да се отдръпва, докато аз обръщах глава в нейната посока. Бях по-бърз и брадичката ми се докосна до бузата й, оставяйки „кървава“ следа по нея.

-Кристен, Роб… Готови ли сте? – попита Катрин, която вече беше в стаята с още няколко члена на екипа.

-Повече от готови, Катрин. – подсмихна се Кристен, гледайки към мен. „О, Боже! Какво ли те очаква сега?!“

-Вие двамата да не сте репетирали и в почивката? – ухили се Катрин, игриво.

-Какво имаш в предвид? – попита Кристен, неразбиращо.

-Цялата ти лява буза е в „кръв“, Крис… – обясних, опитвайки се да не се разсмея, което беше доста трудно като се има в предвид изражението й в момента.

-След секунди започваме снимките! – обяви, разгневено тя, насочвайки се към ъгъла на гримьорите. Аз също имах нужда да се отбия там.

Веднага щом и двамата бяхме готови, заехме местата си на дивана. Докато правехме сцената се опитвах колкото се може повече да се придържам към обясненията и вижданията на Катрин. Изражението ми беше сдържано и сериозно. Ръцете ми, сключени здраво около талията на Кристен, я повдигаха съвсем леко.( Тялото й беше така близо, че усещах ударите на сърцето й да се блъскат в гърдите ми. ) „Придържай се към сценария!“

Спуснах се към врата й, преглъщайки зародилото се желание. Бях достигнал точката, където трябваше да я ухапя, когато изведнъж долових тиха въздишка. А след нея и още по-тих стон. Да ме вземат мътните, Кристен стенеше! Не бях подготвен за реакцията ми… Дъхът ми излезе като хриптене, все едно някой ме беше ударил в стомаха. Ръцете ми се обвиха още по-здраво около талията й. Устните ми се разтвориха, докато вдишвах опияняващия й аромат. И тогава го усетих! Напиращото желание се прояви там, където най-малко го очаквах.

Бях възбуден. Бях се възбудил само от един неин стон. Точно тук, точно сега, в пълна стая с хора, по време на снимки. Бях загубен. Почувствах се адски засрамен, а в момента знаех само аз за положението си. „Всъщност, мисля че знаете двама за положението ти!“ По дяволите, телата ни бяха прекалено близко, Кристен също можеше да го усети. А сега какво?

Започнах внимателно да се надигам, опитвайки се да не движа краката си. Трябваше да довърша сцената. Повдигнах главата си, като преди напълно да се изправя стиснах балончето с „кръв“ между зъбите си. Течността се разля по устните ми точно, когато погледнах в камерата…

-Стоп! – извика Катрин. – Беше чудесно. Имаме сцената, браво!

Слава Богу!

Чух как някой прочисти гърло, привличайки вниманието ми. Кристен ме гледаше с миловиден и съчувствен поглед. Какво?

Надигна се леко към мен, правейки ми знак и аз да се приближа. Нямах голям избор…

-Все пак си човек, Роб… – промълви в ухото ми. Почувствах как устните й се разтеглиха в усмивка.

-Много ти благодаря! – отвърнах засрамено.

Тя скочи на крака, оставяйки ме да се мъча, да се прикрия сам.

Гледах как се отдалечава, когато изведнъж се спря и се обърна.

-Това да ти е за урок, Роб… Не си играй с мен! – огромна дяволита усмивка играеше по лицето й. Така значи, това беше нейното отмъщение…

„Горкият ти, пич!“ На мен ли го казваш…

Кристен

Минаха няколко изключително дълги дни.Снимките набираха все по-голяма скорост, макар времето да не беше на наша страна.Заради ежесекундната му смяна, Катрин се беше превърнала почти в магьосник в съчетаването на метеорологичните условия и неотложните снимки на филма. Имах чувството, че през повечето време спя на самата снимачна площадка. Веднага щом кажеха „Стоп!“ намирах най-близкото подобие на легло и за по-малко от минута бях излязла от обсега на будните. Графикът беше изтощителен, заради възрастта ми не можехме да снимаме вечер, затова се налагаше нощните сцени да се правят в ранните часове на деня. С други думи по първи петли. А като добавим и ежедневните събирания по стаите, време за сън не оставаше особено много. Както и време за ядене, добре че бяха обедните почивки, единственото ми хранене за деня. През останалото време вегетирах на кафе, цигари и някоя и друга открадната бисквита от Ашли или Ники. Бях убедена, че ако майка ми научеше този факт ме чакаха големи проблеми. Най-малкото, щеше досега да се е преместила в Портланд. От разговор ни снощи, нещата клоняха натам.

-Хей, мамо…

-Кристен, как си скъпа? Как вървят снимките?

-Супер. Всичко е… Вървят много добре. Как са нещата вкъщи?

-Всичко е по старому, знаеш. Липсваш ни…

-И вие ми липсвате, мамо. Но нали си ид… Нали си имам задължения, знаеш…

-Да, да, знам… Кажи ми как си? Храниш ли се добре? (Ето, започна се.)

-Мамо!

-Кристен!

-Мамо… Добре съм, казах ти вече…

-Кристен, аз съм ти майка, така че не ме баламосвай. Как ще си добре като само снимаш и спиш. Кога ядеш изобщо?

-Мамо!

-Кристен!

-Мамо!

-Скъпа, тревожа се за теб. А и ти не казваш нищо нито на Майкъл, нито на братята си…

-О, така значи…Затова ли всички се надпреварваха да ме разпитват за хранителния ми режим? За Бога, мамо!

-Те се притесняват, както и аз…

-Май само татко е нормален тези дни…

-Нормален, нормален… Ще види той…

-Ха! Той е на моя страна… Браво, Джон!

-Кристен!

-Мамо!

-Нека не започваме отново с това, скъпа. Просто се грижи за себе си.

-Правя го!

-Прави го като мен Крис, а не като себе си.

-Ха-ха… Добре, добре… Ето от кого съм наследила ината си.

-Скъпа, не обвинявай мен, баща ти го препраща към всички, заедно с мрънкането.

-Хах… Кажи му, че го обичам.

-Колко мило, а ние с братята ти бисквити да ядем… Ще му предам съобщението.

-Хах, благодаря. Обичам те, мамо.

-И аз теб, скъпа. А сега, моля те, отиди да хапнеш нещо.

-Мамо, часът е дванадесет и се приготвям да си лягам.

-Добре, добре… Но утре очаквам да те чуя с подробности около храненето…

-Хах…

-Не се шегувам, Кристен!

-Добре, сър! Слушам и изпълнявам.

-Посмей да не ме слушаш! Лека нощ и сладки сънища…

-Лека нощ, мамо.

Да, мама е леко луда… Но това е част от чара й. Докато говорехме едва не й казах, че утре се прибирам, все пак трябваше да е изненада, дори Майкъл не знаеше. Катрин нямаше нужда от мен следващите два дни. Щяха да снимат ловът на сем. Кълън, след което снимките се преместваха за седмица в Лос Анджелис, което за мен беше повече от добре дошло. Нашите ми липсваха доста, да не говорим за Майк.

Телефонът ми из вибрира, оповестявайки за ново получено съобщение.

„Хей. Къде си?“ – Роб

А, да. Споменах ли за Роб? Може да се каже, че след онази вечер в стаята му станахме нещо като сиамски близнаци. Ако не бяхме някъде с останалите се озовавахме в стаята или на единия, или на другия, гледахме филми, обсъждахме книги, музика, сценария, снимките. Стараехме се да се опознаем колкото се може по-добре, заради благото на самите герой и филма. Добре и не само заради тях…

Харесвах Роб, с него беше лесно да се говори, беше умен и забавен „ и красив, и мил, и сладък, и секси…“  Тъкмо бях започнала да мисля, че съм нормална и си си отишъл завинаги. „Е, нямаш този късмет, за жалост. Та, за какво говорехме?“ Затова, че приемам Роб само за приятел. „Оу, това е скучна тема!“ Нямаше как да не се засмея на собствената си лудост. „Наследила си я от майка си.“ Хах, имаш право…

„Пак ли си се проснала някъде и спиш? :P ” – Роб

Брей, че е напорист.

„Къде е пожара, Салвадор?“ – натраках набързо в отговор. „Не мога да повярвам, че го нарече Салвадор!“ Така му се пада като ми се подиграва за спането. Сега аз ще му припомня малката подробност, че в кариерата си има филм, в който се е целувал с мъж. „Добре, че не си го гледала този му филм.“ Още довечера ще поправим тази грешка.

„_О-О_ Къде си?“ – Роб

Дали да му кажа къде съм, може би сега иска да ме „… докосне, погали, прегърне, целуне…“ убие!

„В стаята.“ – изпратих в отговор.

Точно както си и мислех, след секунди на вратата се почука…

-Салвадор… – поздравих го с невинна усмивка.

-Загазила си! – отвърна заканително, приближавайки се към мен. „Опа…“

-Ще ни убиеш ли, Салвадор? – продължих играта с дяволска гримаса. – Къде са ти оръжията – четките и партитурата? – едва се сдържах да не се разсмея.

-Ооо, това вече е война, Стюарт!!! – извика ядосано и докато се усетя вече бях повалена на леглото, а той не спираше да ме гъделичка.

-Не… Роб… мо… ля… те… – едва дишах от смях, а за формиране на цяло изречение и дума не можеше да става.

-Сега ще видиш ти един Салвадор… – смееше се като нито за миг не пропускаше да нацели местата, където имам най-голям гъдел. – Салвадор, а… Салвадор…

-Мамка му… Моля те, Роб… Роб… – не можех повече, коремът ми ме болеше от толкова смях и бях на път да направя някоя беля в гащите. – Роб, спри… Не мога… Роб… – опитах още веднъж, поемайки си дъх на пресекулки . И слава Богу, той спря!

-Ако още веднъж… – прошепна, покривайки изцяло тялото ми със своето. – … ме наречеш… – очите му искряха, добивайки странен тъмен оттенък, който не бях виждала досега. – … Салвадор… – изрече името през зъби, доближавайки лицето си до моето . – … няма да се спра, Кристен. – топлият му дъх примесен с цигарен дим и бира сякаш погали устните ми. Бяхме прекалено близо. Със сигурност той също усещаше учестеното ми дишане върху лицето си. Чак, когато се опитах да използвам ръцете си забелязах, че са приклещени от двете страни на главата ми. На лицето му играеше доволна усмивка, беше ме победил и знаеше, че няма как да се измъкна от позицията, в която бях.

-Печелиш!… А сега ме пусни! – мразех да губя. Тази работа нямаше да остане така.

-Роб… „Май няма намерение да те пусне на станеш…“

-Кристен… – отвърна тихо, беше приковал погледа си в мен.

-Роб… – не можех да отместя очи от неговите. Продължавахме да сме в същата поза, втренчени един в друг.

-Кристен… – името ми излезе като стон… „Време е да се съвземеш, жено!“

-Ъм, Роб… Би ли… Тежък си… – размърдах се под него, поглеждайки към ръцете си, все така заключени в неговите.

-Оо, аз… Мамка му, извинявай… – изруга умолително като че ли, току що излязъл от някакъв транс. Внимателно се отмести в страни на леглото. Ще съм луда ли, ако кажа, че в момента, в който изгубих допира му върху себе си, почувствах желание да го усетя отново. „Ти тотално си се побъркала… Тотално!“ За втори път мисля, че си прав… „О, Боже… Затънали ли сме до шия вече?“ … Не!

-Хей, Крис… Добре ли си? – загриженото лице на Роб беше достатъчно, за да ме разсее от собствените ми налудничави монолози.

-Да, бях се замислила… – и сега няма да е Роб, ако…

-За какво…? – именно, ако не попита точно това.

-Виж… Едуард, не може винаги да ти казвам за какво мисля. – пошегувах се, ставайки от леглото.

-Но, Бела… ще полудея. Трябва да знам какво се върти в тази твоя красива глава… – и ето, че отново бяхме в роля, както всеки ден, както… – Хайде, Крис, кажи ми…- беше добил най-миловидния си поглед, мразех, когато го използваше срещу мен.

-Мислех си… – нямаше начин да му кажа какво точно занимаваше съзнанието ми. – Мислех си за утре. Нямам търпение да видя нашите… – Е, поне не беше лъжа…

-А, да…  – измърмори той, след което ми се усмихна. Макар че по-скоро докарваше на половинчата гримаса, отколкото на усмивка.

-Тук ще бъде скучно без теб… – допълни тихо, срещайки погледа ми. Чудех се дали има представа колко секси звучеше гласът му… „Уоу, давай все така, сестро!“ По дяволите, какви ги дрънкам… Ти си виновен само ми набиваш в главата глупости. „Ако не си забравила, аз всъщност съм ти… така че не ме обвинявай!“

-Крис… – гласът на Роб отново отвлече вниманието ми.

-Какво?… – гледаше ме въпросително, очевидно отново бях пропуснала някакъв въпрос.

-Казах, че ще ми… – започна сериозно, но изведнъж се отказа, прокарвайки ръка през косата си. – Няма значение!

Не бях сигурна дали исках да знам какво искаше да ми каже. Не бях сигурна дали и аз не изпитвах същото. Всичко започваше да става адски сложно…

-За какво ме търсеше? – попитах, сменяйки темата, в опит да разкарам появилото се неудобно мълчание. Не знаех дали той го усеща, но на мен ми лазеше по нервите.

-О, да… Довечера ще играем „Монополи“ в стаята на Ашли. – обясни, докато си играеше с връзките на якето си.

-„Монополи?“ – отвърнах, вдигайки учудено вежди. Сигурно се шегуваше…

-Дам… – кимна, през смях. – По-добре Келън да ти разкаже тази част, много го бива в имитирането на Ашли… – не се съмнявах в това.

-Оу, щом Келън е замесен… – започнах със сериозен тон.

-…Нещата винаги си имат история… – довърши мисълта ми, Роб, карайки и двама ни да избухнем в смях.

-А, ако не ти се играе… – зашепна със сериозен, потаен тон, сякаш  се страхуваше, че някой го подслушва – … може да го пропуснем и да гледаме някой филм…

Робърт

-Предлагаш вместо да прекараме една незабравима вечер в игра на „Монополи“, с нашите любими колеги, да изтичаме до Бъргър Кинг за няколко чийзбургера, една, две бири и да се проснем на леглото, вперили погледи в екрана… -издекламира Кристен със замечтан поглед представата  ми за перфектна вечер.

-Четеш ми мислите… – извиках радостно…

-Просто съм много добра… – отвърна тя през смях.

-Така е! Омъжи се за мен! – изстрелях в отговор. „Да не би току що да й предложи брак? Ти да не си полудял?“

-Съжалявам, Патинсън… Дори и да исках, годините не ми го позволяват…

„Е, поне ти остави вратичка за втори опит след една година“. Още нищо не си видял, драги ми гласецо, още нищо не си видял…

 Автор: Ardillita

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s